Според проекта на бюджет за 2026 г., внесен през ноември, общите разходи по консолидираната фискална програма бяха предвидени в размер 107.7 млрд. лв. (55.1 млрд. евро) - растеж от 14.5% спрямо прогнозното изпълнение през 2025 г. (при очакван растеж на номиналния брутен вътрешен продукт 6.4%). Така преразпределението на прогнозния БВП през бюджета трябваше да достигне рекордните 45.8%. Нещо повече - част от разходите, които по своята същност са бюджетни, чрез операции за увеличаване на капитала на държавни фирми, се отчитаха “под черта”. Ако и те бъдат обхванати, действителният дял на преразпределението би надвишаваше 47% от БВП.

Множество изследвания за държави от Европейския съюз и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие показват, че големият и нарастващ дял на бюджетните разходи спрямо размера на икономиката не допринася за нейния растеж, а дори напротив. Причината за това е, че по този начин се изземва по-голяма част от добавената стойност от производителния сектор и в по-дългосрочен период неминуемо се налага увеличаване на данъчно-осигурителната тежест.

Така изкривяванията на избора между предлагане на труд и свободно време, спестяване и потребление, поемане на риск и въздържане от нови проекти допринасят за по-малко производство и по-ниско благосъстояние отколкото биха били при по-малко преразпределение и по-ниски данъци. В теорията на публичните финанси това негативно явление се нарича свръхданъчно бреме, а размерът му е пропорционален на квадрата на данъчната (осигурителната) ставка - ако ставката се удвои, загубата на благосъстояние става 4 пъти по-голяма.

Този фактор не се отчита в теорията на един от най-известните икономисти и основател на собствена школа Джон Кейнс, според когото позитивното въздействие на бюджетните разходи е по-голямо от негативния ефект от по-високите данъци върху икономиката и затова при запазване на салдото непроменено, по-голямото преразпределение би било полезно. Само че дори според неговата теория, тази мярка не трябва да бъде прилагана, когато икономиката е близо до потенциала си, защото тогава тя не води до стимулиране на производството, а само на потреблението и поради това в крайна сметка се повишават потребителските цени (според макрорамката понастоящем българската икономика е над потенциала си).

Увеличаването на разходите не може да се случва самоцелно. От първостепенна важност е да се определят цели, които са адекватни на предпочитанията на избирателите. След това резултатите да отговарят на целите в максимална степен и необходимите за това ресурси да бъдат придобити с минимални разходи при спазване на изискванията за качество. Само тогава, когато тези условия вече са изпълнени, може да се оцени въздействието от допълнителните разходи върху икономиката. При убедително доказателство, че то ще е позитивно в дългосрочен период и ще допринася за увеличаване благосъстоянието на обществото, може да се пристъпи към такава мярка.

Бюджетните разходи биха могли да станат значително по-ефективни, но такава цел не беше поставена в проекта за бюджет за 2026 г. Нещо повече - предвидените повишения не само няма да подобрят ситуацията, но дори ще я влошат, тъй като въпреки предвидените мерки в мотивите към проекта се посочва, че през следващите години реалният икономически растеж ще се забави, докато държавният дълг значително ще се увеличи.